Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.11.2014 11:24 - СЕВАСТАКИ - разказ от ТЕОДОСИ АНТОНОВ
Автор: nomer1edno Категория: Изкуство   
Прочетен: 1234 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 30.11.2014 16:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


=

=


=
СЕВАСТАКИ

разказ от Теодоси АНТОНОВ


  Севастаки съм аз.
  И сега пътувам както винаги – с влак. Бил съм заченат във влак. Подслушах случайно разговор между родителите ми преди мнооого години:
  - Абе,тоя нашия пак ще качва влака – не беше на кеф баща ми. – Чак до Бургас ще ходи. През Горна Оряховица, после през Балкана,Тулово, и Дъбово...Ненормалник. И все с влак! Нали във влак е правен...
  Замълча. Мълчеше и майка ми.Баща ми все пак поднови спомените си:
- Помниш ли каква люта беше зимата на петдесет и трета-четвърта. Добре че се добрахме до ония изоставени вагони. Хем оцеляхме във виелицата,хем след девет месеца се появи Севастаки. А когато да слезнеме от вагона на сутринта - ядец. Вратите залостени с няколкометровата преспа. Мани, мани...
  Пътувам, значи и сега, само че по обратния път:от Бургас през Дъбово и Тулово пак през Балкана за Горна, после Плевен и т.н., и т.н. Влакоман, прочие.
  Прехвърляше икиндия, а бях се качил още по съмнало. С една дума съм си така дебелоглав въпреки родителските кахъри от някога.
  След възлова гара в купето седна смирено на свободното място до вратата, да го кажем, клошар, малко по-млад от мене и подпря до себе си вързоп от найлони. Несретата му личеше от пръв поглед.От коридора не закъсня и боботещия глас на кондуктора. Начоколените по прозорците пътници трепнаха и зашаваха в разнобой из джобовете си. След като надупчи и нашите няколко билета държавният мъж се обърна към новодошлия:
  - Вашия билет...господине.
  Това "господине" човекът с клещите изрече някак с недоверие и съжаление за казаното.
  - Нямам - пусна смирен баритон човекът.
  - Ха! И какво? А да се возиш ей така за сметка на държавата можеш. А? За сметка на ей тия тука можеш - посочи ни нехайно облеченият във власт човек. - И за моя сметка,така ли?
  Той прекара длан по опънатото си от цветущо здраве лице и продължи още по-възторжено:
  - Ако беше циганин, друже, досега да съм те напъхал в наполовин отворения прозорец. А ти - бял човек...такова,я се виж какво бостанско плашило си. Какви са тия кръпки по тебе.Няма ли дрехи втора  употреба вече, що ли...
  Кондукторът спря своята речева изява загледан през прозореца, където прелиташе неугледен краен квартал и продължи още по-уверен, дори гласът му мина  в неочакван за фигурата и тембъра му фалцет:
  - Ей ги - посочи към прозореца съборетините и плантациите от разнородни боклуци - живеят като скотове мургавелковците. И гледай  само как им святкат от километри глиганските зъби - и какво толкова им е весело... - А ти, ти как така - върна подпухнал поглед към брадясалия свит в ъгъла човек. Ти, какво, подиграваш ли ни се? На какво,на живота ни, или се правиш на интересен...Ами самоубий се по-добре, защо ли тежиш на Земята. Мързел. Защо осмърдяваш интериора на българските железници, я. И екстериора даже. - пое въздух едрият мъж -А знаеш ли си името? И....как се казваш? - наведе ухо към него.
  - Севастаки.
  Кондукторът замълча в смесица от изненада и погнуса,после пак отвори уста:
- Ужас! Севастаки съм и аз. Само маскариш хубавото име. Благозвучно.Наше, родно. Трудово. А ти...Мързел безподобен. - святкаше погледа му.
  Кондукторът се бе задъхал, започна да диша тежко.
  Човекът изтърпял серията упреци се размърда, отпуснахме се и ние, а той изрече с равен измежду редките си зъби глас:
  - И аз, господине, обичам живота, макар да го живея по особен начин и държа на кожата си колкото и вие. Иначе едва ли тежа на Земята колкото вас.
  Тук неугледният мъж кой знае защо спря,но бързо настигна мисълта си:
- И, кланям се на Господа, не се оплаквам. Ей го,в кофите за боклук колкото щеш неща, повярвайте ми - усмихна се говорившият - дори снощи вечерях. Не вярвате ли? А сега само секунди преди да се кача във влака разделихме с едно куче почти цяла баничка. Баничка триъгълна. Знаете  ли, грееше милата в кошчето за боклук като триъгълно слънце.
   Лицето на клошаря озаряваше мрачното купе същински майски ден. Той сякаш усети някакво превъзходство,прочисти гърлото си старателно и продължи:
  - Не издържах,значи,не издържах на човешкия поглед на свитото в ъгъла на перона куче. Хапна и то, както вече казах. Знаете ли, огледа ни несретникът всички един по един - представяте ли си, погледът на това животно бе по-човешки от вашия, господине - вдигна глава той към червеното лице на кондуктора - нещо повече, имах чувството, че това същество е учило в някакво висше учебно заведение и са го изхвърлили от там само защото не си е платило таксата за семестъра. Да, господине!
  Кондукторът постоя няколко секунди,прокашля се насила, пъхна се в коридора и тръшна гръмко вратата зад гърба си.
  - И така, господа - грейна още повече лицето на отритнатия от света мъж. Понамести още по-близо до себе си найлоновия вързоп, след което отново плъзна ясния си поглед върху нас.- Живея все пак някак. Знаете, един лежи, друг ходи по цял ден,чиновника седи и се почешва,богатия трупа пари,и защо не, това му харесва. Харчи ги, опазва ги, понякога фалира. Но най-важното - всеки трябва да яде, да плюска, после да повръща, после пак и пак. Въобще хората са като мравките. Или като прасетата. Впрочем...знам ли...кой как го разбира. Ако много знаех, да са ме взели някъде по София. А аз ей така обикалям като щурав. Или тъкмо обратното - гордея се! - изпъчи хърбави гърди моят  адаш Севастаки.
   В този момент аз се закашлях, кашлях силно и дълго, усетих как попречих на захласналите се пътници  да следят монолога.
  - Да, не завися от никого и никой не зависи от мен, никой не ми пречи,е, понякога има и такива като тоя - кимна към коридора -  и никому не бъркам в паницата. Не прося. Не крада. Веднъж дори намерих пет лева. По пет, по десет  лева са ми давали ей така и скучни хора. Това не ме радвало особено. Иначе често гледам в земята, а там има далеч по-интересни неща...особено есени. Виждали ли сте какво цветно чудо е есенната шума по земята: от закъсняло зелено, от жълто, през огненочервено до лилаво. Впрочем какво ли ви говоря...Ами пролетта, ами зимата - извиси глас той - боже мой, каква приказка. Зиме гледам надалеко - каква бяла безбрежност, господа. А край мен храстите, дърветата повити в брюкселска дантела сребреят. Нощем над мен звездите минават, минават. Похлупил съм се с найлона, но не издържам: отмятам го,  звездите все така вървят, вървят - небесни стада. Пасат. Сред стадата плува величието на Орион, прострял се през половината небе. Е, студено е, но знаете ли, аз дори и зимата се къпя навън, къпал съм се в почти всички български реки, а те са 752 с притоците. Примерно. Сега ли - запътил съм се към притока на Малки Искър - Стара река. Някъде край Лопян. Аз, господа, съм най-крупния колекционер на света: притежавам цели,колко бяха, 752 реки и притоци,  и още толкова язовира - моя неприкосновена собственост. Нотариално заверена от Всевишния. Ехееей,разпери ръце той, не съм ли най-богатия човек на Планетата.
  Ние често спирахме да дишаме, дори не мигахме, а аз кога запомнил, кое не запомнил, подхващах кашлицата, но  все едно: бяхме попаднали на някаква незнайна планета с един единствен обитател. Струваше ми се как той по-скоро разказваше на себе си, но сякаш да опровергае това често се втренчваше в очите ни.
  - Какво ще кажете, господа, и като така къде е тръгнал онзи бабаит с клещите и червения врат. И какво още...О, да - не спираше безкрайния монолог - никога не оставам без огън. И аз съм като циганите: където седна, на секундата паля огън, събирам клечорляци, а зимата сухи клони и коренища - трупам, трупам. И драсвам кибрита - издрънча той с току-що изваден кибрит високо над главите ни. - и все отнякъде ще се появят кучета, друга забележителна колекция. Стотици кучета, от всякакви  породи и разцветки. Те стоят, мълчат, душат въздуха и земята и ме чакат. Във всяко кътче  на България. Е,  между кучетата и някоя циганка се е случвало да ми дойде...Там, край огъня.
  Настана мълчание, а то трая повече от необходимото, според придобития ни навик да слушаме повече от час този нестандартен човек. Отвън минаха няколко влака и още толкова гари, а стотиците електрически стълбове трасираха дузини бели шосета и коларски пътища.
  По някое време той се облегна, може да се е изморил като нас. И в тази поза с притворени очи приглушения му баритон наново влезе в употреба.
  - Да си независим, господа, още не значи да вдигаш стени на омраза, дори от пренебрежение, о боже. А да изявяваш себе си, дя извайваш своя образ като Донатело, като Микеланджело търпеливо и талантливо, да кажеш кой си, та какъвто и да си. Да изкрещиш, ако щете. Да удариш по масата, един вид. Е, всички не сме еднакво талантливи.
Докато се закашлях наново ми хрумна апострофа:: - Не измисляш ли океани, драги. И не пускаш ли в тях книжни лодки. Като дечицата - осмелих се.
Дали пък не ме чу.
- По-важното, приятели, всеки сам да отстоява себе си, да се доказва постоянно.- продължи той.  Понякога индивидуализма води до върхове. Върхове, които  за околните понякога може и да са долни падения. Да, има и такива тълкуватели. И аз често попадам на тях. Оставете ги да живеят. Та кой приживе е признал великия Бах, или не по-малко великия Ван Гог. Дори художникът мислител Димитър Казаков - Нерон не бе приеман еднозначно. Те всички до един са все още на върха. Погледът отвисоко е най-често полезен,и не удава всекиму,  но не е задължително да си неизменно там. Особено, когато все още си жив и здрав. Знаем- под самия връх е най-удобно и по-топло. Уютът и благоденствието са  забележителни  там: Иначе за Върха трябва да си програмиран. Да си посочен. Да си целунат. От кого ли ? От бога !
  Замълча наново, сякаш се ослушваше за нещо. И се запита с апломб и високо вдигнат показалец:
  - А аз докога ли ще бъда на Върха?
  Да, интересно. Щастливец! - подгони ме завистта - Станах, облегнах се на прозореца.
Навън всичко бе истинско, сигурно и близко. Успоредно на влака по шосето хвърчеше лимузина. Насядалитевътре тийнейджъри пееха с всичка сила  без да се разбират думите.
Но аз знаех думите. Обърнах се и седнах.
  Клошарят явно се беше изтощил от предългия си монолог, и тъкмо когато помислих,че вече е свършил той започна наново, нещо повече - гласът му придоби предишната свежест. Лицето му грейна както никога през последните часове. Той изкрещя:
  - О, да...Щях да забравя ... - чух в унес - имам още една уникална, грандиозна колекция...
  Умората от дългото пътуване и лошата ми кашлица  някъде тук ме бяха  преборили,  а когато морето от човешка гълчава ме събуди на гара Мездра разпределителна, в купето вече седяха други хора.
   Сигурно щастливецът е слязъл тук или още на гара Роман, подреждах по памет жепекартата на България.
  Станах, разкърших ленива снага, облакътих се пак на половин отворения прозорец.
  А зад мен и пред мен по пероните лъхаше скука.
  Студена и дотеглива.
...................................



Гласувай:
5


Вълнообразно


Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: nomer1edno
Категория: Видео
Прочетен: 1362313
Постинги: 427
Коментари: 2484
Гласове: 14331
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031